Actions

Work Header

New Path

Chapter Text

Хърмаяни се чувстваше странно, не знаеше какво да мисли. Когато бе разбрала какъв бе Дъмбълдор в действителност, първото нещо, което искаше да направи беше да намери Хари и да му се извини за всичко, което му бе причинила в последните няколко месеца и за всичко, за което той и не подозираше. Тя си мислеше, че всичко това е шега, че той не е наистина приятел с Малфой, но сега виждайки го в скута на Драко, толкова спокоен и отпуснат, толкова себе си и в свой води, тя разбра колко е грешала. Личеше си, че с Драко не е само приятелство, когато ги видя да се прегръщат в залата, ревност я бе връхлетяла с огромна сила. Още тогава тя беше разбрала, че Хари е намерил човек, на когото можеше да има повече доверие от колкото на когото и да е друг. Беше намерил приятел, който винаги щеше да бъде до него каквото и да стане. Тогава Хърмаяни осъзна, че Драко е причината за това Хари да реагира толкова спокойно, когато с Рон го изоставиха.

-Грейнджър, какво по дяволите правиш тук? И как влезе, мястото е защитено.- попита Хари.

-Когато имаме среща не е, трябва да се е намъкнала когато защитите са били вдигнати.- каза Драко.

-Извинявам се са натрапването и влизането буквално в устата на лъва. Знам, че ще си заслужа всичко, което ще искате да ми направите, но моля ви, първо ме изслушайте. – Всички гледаха в нея. Уил, Лот и Арон си нямаха и на идея кое е това момиче, но по яростта която се четеше в очите на Лея и Драко, тя не можеше да е нещо добро. Те се огледаха и видяха, че всички я гледат с ярост, някои я смесваха със съжаление като Луна и Невил, други с нотки на тъга като Хари, близнаците, Панси и Блейз я гледаха с емоция която не можеха да разберат, а другите я гледаха с празни погледи след като се бяха овладели.

-Да те чуем какво имаш да казваш.- каза Лея заповеднически. Другото момиче видимо потрепери.

-Хари, толкова много съжалявам. Истината е, че колкото и пъти да се извиня, това няма да промени стореното от мен или да го улесни, но трябва да ми повярваш, че наистина съжалявам и ако можех щях да променя всичко което направих. Бих върнала времето назад и не бих направила същите грешки, които направих сега. Аз предадох доверието ти и то не само един път, а многократно. Най-голямата ми грешка бе да се доверя на Дъмбълдор в първата ни година, но бях нова в този свят, не познавах никого, нямаше към кого да се обърна, а и исках да се харесам, а какъв по-лесен начин от това да стана една от доверениците на директора на Хогуортс. Не трябваше да го правя, но бях едно глупаво 11 годишно дете. Той ми обеща приятел и аз наистина имах такъв, докато не го предадох. Хари не очаквам да ми простиш или да ме приемеш отново, знам съдбата си, правете каквото искате с мен след като ме изслушате. Аз трябвах на Дъмбълдор само и единствено, за да държа Роналд под контрол и да те напътствам по заръките на стареца.

-Предполагам знаете, че Нарциса е тази която натопи Драко, но този план не успя. Сега те търсят други начин, за да ви разделят, не оставяйте това да се случи. Плановете на Дъмбълдор бяха да победиш Черния Лорд, така старецът щеше да стане още по-известен държейки в ръцете си най-могъщия магьосник в целия свят. Щеше да те използва за оръжие срещу всички. Той плащаше на Моли, за да се грижи за теб, обещал е на Рон и на Джини огромно богатство след като всичко това свърши. – Очите на присъстващите Уизли се разшириха, те не знаеха за това. Наистина ли Моли бе способна на такова нещо? Очите на Хари също бяха разширени, той не бе очаквал това. Колко напред в бъдещето е мислил старецът.

-Дъмбълдор искаше ти и Джини да се ожените, така те щяха да имат достъп до всичко което притежават, бримката около врата ти щеше да се затегне още по-силно и те щяха да могат да те контролират както те искат. Всичко бе замислено до последната стъпка, но ти ги изненада когато се появи в залата вчера и плановете им отидоха по дяволите. Сега знам обаче, че Джиневра е намислила нещо и ще нанесат удара си, когато се върнем в Хогуортс. Моля те бъде внимателен. Всичко което искам е ти да си добре и да ми простиш, дори да не си върна приятелството и доверието ти. Също така искам да се извиня на всички ви, за това какво казах на триадата и за това как се държах, надявам се, че вие също ще можете да ми простите. Както казах свободни сте да правите каквото искате с мен. – Каза Хърмаяни преди да се предаде. Момичето видя как Хари се изправя от скута на Драко и пристъпва бавно до нея.

-Хърмаяни, прощавам ти за всичко което направи. Знам, че не трябва. Съзнанието ми крещи, че е грешка, но макар и всичко което си направила и всичко което не си направила, ти беше една от най-добрите ми приятели, а това означава нещо за мен. Ти имаше силата и доблестта да дойдеш тук и да признаеш всичко, изисква се смелост за това. Ти се доказа пред мен, но те са тези, които трябва да решат съдбата ти.- каза Хари обръщайки се към всички останали. За изненада на всички, но не и чак толкова голяма Лея бе тази която се приближи до момичето и проговори.

-Хърмаяни Грейнджър, не знам каква е историята между теб и всички тези хора в стаята. Не знам миналото ви и всичко, което се е случило, но щом Хари е готов да ти прости и да те приеме след случилото се на триадата, то тогава и аз съм готова да го направя. При едно условие, ако всички са съгласни. Ти ще продължиш да бъдеш в ъгъла на стареца, но като шпионин, ще правиш всичко което си правила досега. Ще бъдеш тренирана на Оклумантика от мен и баща ми, за да имаш някаква допълнителна защита. Но знай, ти все още не си спечелила доверието ми, може би имаш тяхното донякъде, но нямаш моето. Чух че си умно момиче, нека видим дали ще използваш правилно ума си.- Лея погледна към Лорда в очакване на последната дума, когато той и кимна тя погледна отново към Хърмаяни, която все още имаше следи от сълзи по лицето си, косата ѝ беше по-бухнала от обикновено и дрехите и бяха късани, през какво бе преминало това момиче докато стигне до тук.

-Тини – извика Лея и домашното духче се появи.- Отведи нашата гостенка в една от стаите, за да си почине. От утре започваме с тренировките. Свободна си. – каза Лея, избърсвайки сълзите на момичето пред нея.

-Благодаря ви!- каза Хърмаяни преди да се оттегли. Тя беше толкова вглъбена в Хари, че не бе забелязала членовете на семейство Уизли седящи на масата.

Всички гледаха след нея и чакаха, за да се уверят, че е далеч. Предпочитаха да имат уединение, защото не ѝ вярваха достатъчно. Хари отново беше седнал в Драко, който от своя страна го бе прегърнал още по-силно в знак на подкрепа и, за да го увери, че е до него.

-Така след като се оправихме с този проблем, мисля, че е време да ви разкажа моята част.- каза Арон.- Няма нищо специално в моята история, в моето минало. То не е свързано пряко с Дъмбълдор, защото когато аз бях роден той дори не е съществувал, нищо от това, което имаме днес не съществуваше тогава. Когато бях малък се запознах с Мерлин, преживях неговите възходи и падения. Преживял съм унищожението на Мордред и Моргана. Живял съм хиляди години и през всичко което е преминало човечеството това тук е едно от най-ужасните и срамни неща, които са му се случвали. Да, винаги ще има жажда за власт и за сила, но това тук е нещо повече. Това тук, случващото се с Дъмбълдор е за контрол, контрол върху хората. Някои от вас може и да мразят мъгълородените и ще имат причина за това, те не са толкова безобидни колкото всички се мислят, но старецът иска да направи нова тъмна война в която той ще е водещото лице. Първият път не му се получи с Гринделоу, той беше един от най-близките ми приятели. Всички си мислеха, че е млад и глупав, но не беше така, той е почти на моята възраст и аз трябваше да го убия, само, за да го спася от нещастието, което онзи глупак щеше да му причини.- почти всички го гледаха с тъга и с разбиране. Всеки един от тях беше загубил нещо скъпо заради старият глупак. Не бяха преминали през всичко което и Арон, но знаеха каква болка изпитва. Само Лея, Драко, Лот, Уилям и Снейп знаеха историята, знаеха кой всъщност е Арон.

-Както някои от вас вчера разбраха чрез Луна аз съм Ондин който има кръв на Куареен и Ракшаса в себе си. Баща ми е Ондин, за това съм в по-голямата си част Ондин, майка ми беше Ракшаса, но този вид е създаден от кръвта на Куареен и еднорог. Аз съм един от първите от моя род, имаше още, но те бяха избити през Тъмните векове на историята. Останахме двама аз и Гринделоу след нападението над Магическите създания през 966. Тогава вашият вид ни изби, добре че аз не бях толкова слаб, за да мога да избягам. Помня го сякаш беше вчера. – каза Арон придобивайки отдалечен и замислен поглед, очите му издаваха, колко беше изпитал и всъщност колко е стар. Издаваха ужаса през който бе преминал, смъртта която бе видял.

-Скоро след това се появи първият магьосник с когото се сприятелих. Това беше Мерлин, първият от вашия вид, който не си измисляше, че има магия в себе си. Всъщност с него съм приятел и до днес. – каза момчето със самодоволна усмивка виждайки изненаданите погледи на хората които не знаеха за този факт. Беше забавно да докарва такива реакции у хората.

-Искаш да каже, че Мерлин е жив и до днес и ти го познаваш? – попита Сириус.

-Да, той все още е един от най-близките ми приятели и даже някои от вас го познават. Среща ли са се с него и то не веднъж, мислейки че е мъртъв. Така че приемайки ме във вашите редици вие си осигурихте още един много могъщ член, който знам, че със сигурност, ще ни помогне ако имаме нужда от него.- каза Арон.

-Ще можем ли да го срещнем отново преди това. –попита Лорда.

-Милорд, ако той желае, всичко може да стане. Всичко зависи от това дали той ще иска да се разкрие сега или ще изчака.- завърши Арон.

-Добре, а сега след като си роден от толкова могъщи създания, какви сили имаш и как точно си участвал в създаването на някои магически видове. – запита Лорда, който беше махнал покритието си и сега седеше спокойно до съпруга си. Всички слушаха с огромен интерес, не всеки ден се срещаш с такъв човек.

-Владея телепатия, мога да чета емоции и мисли, мога да променям формата си, шейпшифтър съм. Мога да дишам под вода, недосегаем съм, имам супер сила, мога да предам зараза каквато си поискам на когото си поискам, приличам на човек, което е голямо предимство освен очите, те са отличителен белег. Мога да бъда невидим, както видяхте сутринта, имам специален трик на който съм научил някои хора как да ме виждат, както и да могат да видят всяко друго същество, което е невидимо. Общо взето това е всичко което мога да правя и също така владея някоя друга магия с помощта на Мерлин –каза Арон и почти всички го гледаха с отворена уста, това бяха доста неща.

-Първоначално нямаше вампири или върколаци, нямаше гоблини, нямаше анимаги. Всичко това бе създадено от нас по един или по друг начин. Аз помогнах за създаването на вампирите и анимагите. Вампирите имат някои способности като моите. – настъпи мълчание, което не трая дълго. – Е, това беше моята история, не знам какво друго да кажа за това господин Уизли бихте ли ни разказали вашата част от всичко това. – каза Арон сядайки на мястото си до Лот.

Драко избута Хари, за да стане и заедно с Уил застанаха от двете страни на приятеля си и стиснаха раменете му. Лея също стана и застана зад него поставяйки ръцете си върху тези на брат си и на партньора си, а Лот бе хванала ръката му в своята. В онзи момент всички знаеха, че тези деца винаги ще бъдат там един за друг, скоро към групата се присъедини и Хари, Панси и Блейз, близнаците, Луна и Невил, всички знаеха, че те ще са хората, които ще променят света към по-добър. След като всички седнаха по местата си отново Артър Уизли бе готов да разкаже за тази малка част от живота си, която се оказа най-важната.

-Всичко започна от годините ми в Хогуортс. Бях в края на шестата си година, когато се запознах с любовта на живота ми Кейтлин Мърси. Тя беше всичко за мен, обичах я повече от своя собствен живот. Тя беше красива, имаше дълга черна коса и бледо зелени очи, високи скули и плътни, розови устни. Само с един поглед можеше да те накара да я харесаш. Беше най-добрата в нашата година. Тя беше сътворение на светлината нищо, не можеше да я помрачи. Тя винаги виждаше доброто у хората, дори у Моли. – синовете на Артър го гледаха със съчувствие, те не знаеха през какво е преминал баща им.

–Не знам, дали Моли го правеше от ревност или от завист, но тя винаги се опитваше да застане между нас. Бях готов на всичко, за да се оженя за Кейтлин. Бях готов да и предложа, всичко беше наред, докато една вечер се прибрах и заварих Дъмбълдор стоящ там със семейството на Моли. Съобщиха ми, че са ни уредили брака, сякаш бяхме някакви кукли на конци. Това беше нормално за чистокръвните семейства, но си мислех, че моето няма да направи така с мен, мислех, че ще ме оставят сам да реша за кого ще се омъжа. Знаех Моли каква е, знаех че няма да доведе до нищо добро и бях прав. Опитах се да възразя, да спра това безумие, но нищо не помогна. Имах чувството, че родителите ми са под Империо в последствие разбрах, че съм бил прав. Кейтлин беше много добра приятелка със Сивиръс. Бяха в един Дом- Слидерин. Тя му се доверяваше за всичко. Нямах друг избор трябваше да приема годежа, но това не означаваше, че щях да спра да се виждам с Кейт, Сивиръс ми помагаше през повечето време. В един прекрасен ден разбрах, че Кейт е бременна с Бил. Това беше най-щастливия момент в живота ми, нищо, че трябваше да го пазим в тайна. Бил се роди, беше най-красивото нещо, което бях виждал през живота си, първият ми син.- сега всички без Сивиръс и Лорда гледаха със широко отворени очи. Бил не беше син на Моли, той нямаше роднинска връзка с нея.

-Ами останалите?- попита Бил

-Чарли, Пърси и близнаците също не са синове на Моли, ето за това вие сте толкова различни и настоявах аз да се грижа за вас. Първоначално всичко беше добре, отлагах брака си с онази жена колкото можех, но накрая трябваше да се примиря и да го направя. По това време Кейт беше бременна с Фред и Джордж. Тогава се случи трагедията. Дъмбълдор някак си разбра за вас и за Кейтлин, той бе дошъл в къщата в която живеехте и се беше поставил заклинание над Кейт, когато ви роди тя щеше да умре. Никой не предполагаше за това, тя не каза на никого, а когато дойда часът на смъртта ѝ тя ни каза какво бе станало. Тя умря, спасявайки всички ви. Нямах какво друго да направя, освен да заключа част от спомените ви и да ви представя за синове на онази кучка, всичко стана толкова бързо. Дъмбълдор се беше погрижил за нея, за това тя ви мисли за нейни синове, толкова пъти се опитвах да ѝ кажа, че не сте, но заклинанието е твърде мощно или умът ѝ е твърде слаб, не мога да кажа. Каквото и да, то е в сила и до днес.- синовете на Артър го гледаха с разбиране и с още повече тъга от преди, Артър имаше непроляти сълзи в очите си, момчетата станаха и прегърнаха баща си в знак на подкрепа.

-Съжалявам за всичко през което ви накарах да преминете, че не помните истинската си майка заради мен, че трябваше да живеете с Моли толкова време, както и с Роналд и Джиневра, не ме разбирайте погрешно, обичам ги все пак са мои деца, но тя ги е превърнала в нейно копие. Хора жадни за пари и за внимание. Надявам се, че ще ми простите някой ден деца, след всичко това, което чухте. Сега разбирате защо станах Смъртожаден, преди толкова много години. Искаше ми се и Пърси да е тук, така нямаше да се налага да го разказвам и на него отделно. Ако искате мога да ви върна спомените за нея, а на Фред, Джордж и Пърси мога да сложа част от моите и от вашите, така ще я помните. – членовете на семейство Уизли закимаха жизнена с глава.

Артър извади пръчката си и прошепна някакви думи на латински. Бил и Чарли ахнаха и очите им започнаха да смъдят от напиращите в тях сълзи, Фред и Джордж ги последва същото. Майка им беше беше страхотна, специална и наистина адски красива, тя беше самото съвършенство. Сега разбираха, защо не можеха да понесат Моли понякога, сега разбраха защо Бил и Чарли толкова бързаха да завършат и да отидат в страна която е възможно по-далеч от Англия, а Пърси искаше а ги последва. Сега всичко имаше смисъл.

-Тя е била, прекрасна.- прошепна Фред.

-Да, тя наистина беше и все още е.- каза им Артър.

-Не се притеснявай татко, ще покажем на Пърси Спомена от това, няма нужда да му го разказваш отново, а след това ще му върнеш спомените. – каза Бил, а другите го подкрепиха с кимване. След това всички забелязаха, как Драко и Хари прегърнаха ридаещата Лея. Тя плачеше без да издава и звук, но яростни сълзи се стичаха по бузите ѝ.

-Колко ли живота още е съсипал този човек, само за да постигне целта си, която е каква? Да има контрол върху всяко едно живо същество на тази планета? Не, това няма да се случи, отказвам и няма да го позволя, ако трябва ще умра опитвайки се, но няма да му го позволя! – каза момичето избърсвайки сълзите си с опакото на ръката си. Всички изпиваха вид гордост от думите ѝ, да Дъмбълдор бе съсипал част от живота ѝ, но все пак тя не беше длъжна да прави нищо, същото важеше за Лот и Арон те също можеха да стоят на страна, но бяха избрали да се изправят срещу него и да защитят приятелите си.

-Лея, бих искал да чуя малко и за теб, знам, че си дъщерята на Сивиръс, но си и нещо повече от това, мога да го усетя.

И така Лея пое дълбоко въздух и разказа на новодошлите за себе си, не всичко което бе казала онзи ден преди да доведат Арсус, а просто най-важното. Тя чувстваше, че можеше да има доверие на тези хора и, че те няма да предадат нея или някого друг от семейството ѝ.